СПИСАНИЕ “Български Хелзинкски Комитет”
Васко е гост и на корицата
Автори: Александър Марков
Този ден трябва да пътувам обратно към София. Но съм обещал на Васко да остана и влизам в Дома за деца, лишени от родителска грижа “Рада Киркович” в Пловдив. За пръв път Васко ми спомена за идеята да направи фотоизложба до една бяла пластмасова маса в задния двор на училището в Широка лъка. Спомена ми, че бил намерил прашния архив на дома: цветни и черно-бели снимки на сираците през годините. Искал да ги покаже на хората - да ги видят.
В дома, на четвъртия етаж, в една малка изложбена зала, използвана за музей, ни посреща Васко - със старите дънки от лятото, нови обувки, бяла карирана риза, тъмносин елек без ръкави и червено-кафява вратовръзка. Залата е с нисък таван, нов линолеум на пода и стари сиви табла по стените, на които се чете накратко историята на дома: “На 24 октомври 1950 г. новият слънчев, просторен дом е завършен” Държавно-общественото начало намира израз във формирането на училищното настоятелство.” Набиват се на очи многото грамоти, едната от които Ленинска, а до тях - литография на Цвингер, архитектурният бароков комплекс в Дрезден.
Срещу трите реда столове за публиката е сложено бяло платно за презентация. Зад него са витрините, в които стоят окачени оскъдното количество снимки, обещани от Васко. Като венец най-отгоре са наредени безброй награди и купи от Младежките турнири по спорт - 2004, 2005, 2006, 2007, 2008 - постижения в множество дисциплини.
Васко дава интервю в ъгъла за местната телевизия. Репортерката е ниска и “отракана” След двеминутния видеозапис (кратко интервю с “детето-сирак” и литургия по откриване на събитието) повече не се мярва.
“Ще ми дадеш ли да снимам?”, ме пита Сали - мъничкият Сали, който разговаря с дядо поп и постоянно гледа в компютъра на техническия ръководител на проекта, както тъпо, с дата 17.11.2008 г., съм си записал в дневника.
Сали Хасан Хасанов.
Залата започва да се пълни, следва дълга литургия, целуване на златния кръст, кратка реч на Васко и много благодарности от негова страна. Подготвил е грамоти за хората, помогнали му да осъществи идеята да направи изложба. Половината от тях не присъстват. Най-много на получената грамота се радва чистачката.
“Дай ми и аз да снимам”, с пълна уста ми изкрещява Божко. Божидар, приятел на Сали. Именно Сали го довежда при мен. Божидар е циганче и е по-едър от Сали. Сали е тънка клечица, но не от недохранване, просто такова е нормалното му телосложение.
Младежката организация на БЧК помага на Васко. Те също са подготвили презентация със снимков материал. И докато хубавото момиче говори, на бялото платно един след друг следват фотосите: деца с бели фланелки и червен кръст. Деца с балони пред отрупани с лакомства маси. Деца, които се смеят. Деца, които боядисват червени яйца, а от яйцата са направили огромен, червен кръст. Деца, които рисуват - кой с четка, кой с пръсти върху едно гигантско бяло яйце (може би гипсово или от стиропор): “Христос Воскресе"...
“Да-а-а, тази не беше нужна”, тъжно измрънква хубавото момиче, обърнато към приятеля си от групата, отговорен за селекцията на снимките. На въпросната снимка момче с черна блуза на “Милан” гледа някъде в безкрая. Захапало е цигара и пие “Каменица” (мъжете знаят защо). Тишина в залата. Давай нататък.
Някой пуска светлината. Васко отново благодари на всички и приканва публиката да се почерпи на масите вдясно - сладки, солети, две торти, свършило безалкохолно. На снимките във витрината пише: “Ние играем, 2004 г.” (две момчета и едно бледо момиче, и тримата с големи очи; едното се смее, има големи зъби и е поставило дясната си ръка наопаки върху темето); “На лагер в с. Бойково, 2005 г.” (циганче с бинтован нос е прегърнало дебелата усмихната дама до себе си); “На лагер в с. Бойково, 2005 г.” (същото циганче, но без превръзка на носа, и дамата до него); “На море, с. Равда, 2003 г.” (три деца, отворили широко очи и уста, имитират маймуни); “Екскурзия, 2004г.”(многобройна група на стръмна и зелена поляна; всеки в своята поза; всеки усмихнат)...
На екскурзия, на море, по едно име на село или град, нищо повече. Странни ремарки.
“Как се казваш?” - “Марин Розов Камбуров”, ми отговаря едно изрусено, усмихнато момче с голямо коремче и леко присвити в крайчето очи. Един човек вижда другия през очите. Тъжни очи. Снимаме се. Децата ядат сладки и търчат наоколо в кръг, но скоро и те спират изморени.
Нели, която е вече бъдеща фризьорка, и приятелят й Петър се движат навсякъде заедно (Дали пък не се обичат?). Снимам ги и продължавам нататък. Снимам каквото ми падне, защото вече няма значение.
“Бизнес-мизнес прави. Трупа стаж!”, се обаждат двете отракани момчета на площадката пред музея. Правят се на фотографи, само че с телефон. Смеейки се, ми отвръщат: “Правим снимки за МВР-то”. Мария ме пита дали бих я снимал. Казвам й къде да застане и тя сяда на пода със свити крака. Има къса черна коса и много, много... Очи, които не могат да бъдат описани. Радостна е, че ще позира. Мария Анева Тодорова.
Един по един ни изпращат към входа. “Батето” - Васко, застава пред цифровия обектив заедно с Виктор. Виктор е мургав, говори натъртено, носи рапърски дрехи и иронично подхваща познатата реплика: “Върти бизнес!”, сочейки Васко. Смее се.
Навън небето е сиво и се кани да завали. Снимки, снимки, снимки. “Добре ли е в дома?”, питам. “Добре е”, чувам навсякъде след сума ти “ами-и-и”-та, бъркане в джобовете, въртене встрани и наведени погледи.
Васко се изгубва нанякъде. Поглеждам към стената на физкултурния салон: “Ерол + Карамилда”, “Адън + Надя”, “Мика + Калин”, “Цветелина + Тони”, “Ани + Гошо”, послания в сърца, изрисувани с тебешир.
Васко - Васил Стефчов Георгиев, забравих да спомена, навърши пълнолетие на този ден - 17 ноември 2008-а. В началото на февруари тази година, подпомогнат от фондация “Фотодрама”, тръгва на обиколка из България. Посещава домовете за сираци в Асеновград (дом “Таньо Войвода”), София (дом “Петко Славейков”), Варна, Видин, Сливен, Благоевград
Три поредни години организира музикален “Конкурс за млади таланти”.
От две години издирва родителите си. Без успех. В случай на успех експертът Алисън Лесли от организацията “За нашите деца” предупреждава:
Децата не могат да се върнат в семействата си без предварителна подготовка за напускане на социалния дом. Децата и семействата се нуждаят от адекватна финансова, социална и емоционална подкрепа при връщането в семейството. Това е особено важно за деца, които са прекарали по-дълъг период в социален дом и са с малък опит в живота в семейство.
Този месец Васко се премества в “защитено жилище”, откъдето започва пътят му към големия свят. През август 2008-а ми каза, че го е страх. От бъдещето и неизвестното.
Скромната изложба със снимки на стари и нови лица, която направи, беше неговото сбогуване с този дом.
- С какво искаш да се занимаваш, като напуснеш дома? Какво ще правиш? - Уф, ми нямам никаква мечта. Хората ми казват, че трябва да имам. Но нямам. Неофициално, това можеш да не го записваш, аз лично не знам, като изляза от дома, какво ще правя. Това е страшно. На мен ми е страшно. Нямам къща, подслон.